Постинг
13.10.2010 20:49 -
Мечта...
Денят се роди като изтърсаче в седмия месец-преждевремен,нежелан и безпреспективен.Зазвуча с досадния алармен звън,овкуси се с аромата на изстинали препечени филийки,огледа се и при вида на всички току-що събудени,подпухнали,разрошени и лепкави хорица,му се прииска да го бяха абортирали.
Предстоеше от онези протяжни делници-задушни и усилни,в които не ти се иска да се обличаш,да нахраниш котката,да излизаш за хляб,даже да дишаш.И точнооо в такива дни ще се намери някой,ей така,от нищото,който нахално да влезе в уютния ти свят,без дори да поиска разрешение,без да се събуе,без да поздрави.Ще ти спретне една драма,ще изпие сутрешното ти кафе,ще ти скъса някое копче,уж без да иска и...ще хвърли цялата вина върху теб.После жертвено ще прикрие очи и ще поиска да му се извиняваш...Как да не ти се прииска да се имунизираш,да се заключиш,да се изтриеш от указателя,да закриеш акаунтите си от всички сайтове за запознанство (с цел чукане) и просто да си останеш вкъщи,докато денят бавно агобизира....Само че НЕ МОЖЕЕЕ,НЕ можее,едва вторник е!Трябва да се натдигнеш от тясното си легло,да се очовечиш,да се залееш с обилно количество дезодорант против изпотяване и да отидеш на раобота;трябва да се усмихвш,да слушаш истории за злояди деца и псевдобракове,да кима разбиращо,повтаряйки последните думи на събеседника си :"Да,горката жена","Да,няма да вали"... и да стискаш устни,за да не повърнеш от всичкото това лицемерие.
И такаа денят започва да скрибуца пак по своя коловоз.Излизаш,поздравяваш досадната съседка на стълбите,която и днес по чудо е оцеляла след домашния терор.Лъхва те гореща вълна и мирис на човешка плът.По тротоарите сноват "гражданите",потиснати от градските си неволи:едри жени,натъпкани в прилепнали рокли мазно дъвчат сандвичи и се потят,и говорят на висок глас,и кокетничат,и смърдят и отвун и отвътре;бабички със смачкани сламени капели пъплят под сенките и споделят впечатления от снощния сериал;сухи мъже,обути с плетени мокасини и чорапи се заглеждат след сочните,разцъфтяли тела на девойките.И всеки знае нещо за другия,всеки е чувал нечии семеен скандал ,нечие пиянско откровение...и се усмихват,симулирайки неведение.Бървиш по познатия маршрут на познатия път-най напред улицата с липите и малките магазинчета,пред които са насядали продавачки със солидно количество грим,после закусвалнята със своите наднормени посетители,банката на ъгъла,кафеджийницата,вечно пълна с престарели чичковци,пиещи от сутринта,гаражите,от където поовехнали лелички правят чай за жълти стотинки и редят общи приказки с клиентите и накрая твоята зелена врата с катинар, и липата пред нея,и паветата ,и угарките от фасове,и изхвърлените,използвани бъркалки от кафета без захар.Времето тук се движи по график,а минутите имат свое си настроение,отначало са сънени и мълчаливи,насилствено поздравяват с "Добърр ден",после са засмяни и огладняват,следобед са мечтателни и нетърпеливи да се изнижат в "Довиждане,приятна вечер"......Всекидневно има истории,има странници и съвсем обикновени,почти невидими хора.Понякога те се сливат в разговор за времето,за битието и немотията и стигат до общото заключение "Какво да се прави,така ще е..." и след тази реплика осъзнаваш как не искаш да я караш с това "Ами,така ще е..." и как ти се ще да избягаш от кроткото примирение.Ами,ако днес е последният ти ден живот,ако хроничният гастрит те довърши,никога няма да разбереш какво е извън коловоза.Заключваш с катинара зелената врата,преди да е дошло време за обедната почивка,купуваш едно патронче уиски от леличката в гаражния магазин и го гаврътваш бързо,преди да си осъзнал,че това своеволие ще ти коства 3% от месечната заплата.И се оттърсвая от задръжките,минаваш покрай кафеджийницата,някой ти свирва,обръщаш се и с най-самоуверената походка тръгваш към него,сядаш на масата му,обръщаш още няколко питиета и се изчу*вате в тоалетната,разбира се без презерватив,сега ти е паднало да си смел;тръгваш си,а всички те зяпат,още си пиян и не си даваш сметак,че утре ще си главен герой в градската хроника.Вървиш безпосочно,толкова си свикнал да следваш графика,че даже не знаеш какво да правиш със свободата си.Прибираш се.Продавачките те оглеждат с почуда и шушукат.Сипваш си догоре ракия-домашна,сещаш се за детството си,обръщаш още няколко и всичко се завърта като на виенаско колело,а ти си най-отгоре и виждаш света съвсем ясно,съвсем дребен...Седалката до теб е ПРАЗНА,съзнанието ти -също.Машинално наливаш и пиеш.И се возиш.Сам.
Денят изпадна в клинична смърт,нощта бе траурно тъмна.След нея се роди утрото-недохранено и уродливо.Хората тръгнаха за работа,само един не,купиха си хляб,само един остана да плесенясва на лавицата в гаражния магазин,една котка се размяука в пристъп на глад,но понеже всички бяха вън,никой не я чу и след 5 дена умря.Никой никога не го видя,онзи,със зелената врата и липата,говореше се,че бил заминал за Виена...
Предстоеше от онези протяжни делници-задушни и усилни,в които не ти се иска да се обличаш,да нахраниш котката,да излизаш за хляб,даже да дишаш.И точнооо в такива дни ще се намери някой,ей така,от нищото,който нахално да влезе в уютния ти свят,без дори да поиска разрешение,без да се събуе,без да поздрави.Ще ти спретне една драма,ще изпие сутрешното ти кафе,ще ти скъса някое копче,уж без да иска и...ще хвърли цялата вина върху теб.После жертвено ще прикрие очи и ще поиска да му се извиняваш...Как да не ти се прииска да се имунизираш,да се заключиш,да се изтриеш от указателя,да закриеш акаунтите си от всички сайтове за запознанство (с цел чукане) и просто да си останеш вкъщи,докато денят бавно агобизира....Само че НЕ МОЖЕЕЕ,НЕ можее,едва вторник е!Трябва да се натдигнеш от тясното си легло,да се очовечиш,да се залееш с обилно количество дезодорант против изпотяване и да отидеш на раобота;трябва да се усмихвш,да слушаш истории за злояди деца и псевдобракове,да кима разбиращо,повтаряйки последните думи на събеседника си :"Да,горката жена","Да,няма да вали"... и да стискаш устни,за да не повърнеш от всичкото това лицемерие.
И такаа денят започва да скрибуца пак по своя коловоз.Излизаш,поздравяваш досадната съседка на стълбите,която и днес по чудо е оцеляла след домашния терор.Лъхва те гореща вълна и мирис на човешка плът.По тротоарите сноват "гражданите",потиснати от градските си неволи:едри жени,натъпкани в прилепнали рокли мазно дъвчат сандвичи и се потят,и говорят на висок глас,и кокетничат,и смърдят и отвун и отвътре;бабички със смачкани сламени капели пъплят под сенките и споделят впечатления от снощния сериал;сухи мъже,обути с плетени мокасини и чорапи се заглеждат след сочните,разцъфтяли тела на девойките.И всеки знае нещо за другия,всеки е чувал нечии семеен скандал ,нечие пиянско откровение...и се усмихват,симулирайки неведение.Бървиш по познатия маршрут на познатия път-най напред улицата с липите и малките магазинчета,пред които са насядали продавачки със солидно количество грим,после закусвалнята със своите наднормени посетители,банката на ъгъла,кафеджийницата,вечно пълна с престарели чичковци,пиещи от сутринта,гаражите,от където поовехнали лелички правят чай за жълти стотинки и редят общи приказки с клиентите и накрая твоята зелена врата с катинар, и липата пред нея,и паветата ,и угарките от фасове,и изхвърлените,използвани бъркалки от кафета без захар.Времето тук се движи по график,а минутите имат свое си настроение,отначало са сънени и мълчаливи,насилствено поздравяват с "Добърр ден",после са засмяни и огладняват,следобед са мечтателни и нетърпеливи да се изнижат в "Довиждане,приятна вечер"......Всекидневно има истории,има странници и съвсем обикновени,почти невидими хора.Понякога те се сливат в разговор за времето,за битието и немотията и стигат до общото заключение "Какво да се прави,така ще е..." и след тази реплика осъзнаваш как не искаш да я караш с това "Ами,така ще е..." и как ти се ще да избягаш от кроткото примирение.Ами,ако днес е последният ти ден живот,ако хроничният гастрит те довърши,никога няма да разбереш какво е извън коловоза.Заключваш с катинара зелената врата,преди да е дошло време за обедната почивка,купуваш едно патронче уиски от леличката в гаражния магазин и го гаврътваш бързо,преди да си осъзнал,че това своеволие ще ти коства 3% от месечната заплата.И се оттърсвая от задръжките,минаваш покрай кафеджийницата,някой ти свирва,обръщаш се и с най-самоуверената походка тръгваш към него,сядаш на масата му,обръщаш още няколко питиета и се изчу*вате в тоалетната,разбира се без презерватив,сега ти е паднало да си смел;тръгваш си,а всички те зяпат,още си пиян и не си даваш сметак,че утре ще си главен герой в градската хроника.Вървиш безпосочно,толкова си свикнал да следваш графика,че даже не знаеш какво да правиш със свободата си.Прибираш се.Продавачките те оглеждат с почуда и шушукат.Сипваш си догоре ракия-домашна,сещаш се за детството си,обръщаш още няколко и всичко се завърта като на виенаско колело,а ти си най-отгоре и виждаш света съвсем ясно,съвсем дребен...Седалката до теб е ПРАЗНА,съзнанието ти -също.Машинално наливаш и пиеш.И се возиш.Сам.
Денят изпадна в клинична смърт,нощта бе траурно тъмна.След нея се роди утрото-недохранено и уродливо.Хората тръгнаха за работа,само един не,купиха си хляб,само един остана да плесенясва на лавицата в гаражния магазин,една котка се размяука в пристъп на глад,но понеже всички бяха вън,никой не я чу и след 5 дена умря.Никой никога не го видя,онзи,със зелената врата и липата,говореше се,че бил заминал за Виена...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Архив
