Вървиш по онзи булевард без цел и посока, просто, за да се насладиш на прекрасния ден, на облаците с цвят на захарен памук, на лицата с налудничави усмивки... Вървиш и ето, че сте двама, двама на морския бряг - ти и тя... всъщност целия свят. Една мечта се сбъдва и една звезда изгрява на небето...

Помниш ли първия път, когато хвана ръката й - свенливо и неуверено, и щом почувства топлината й, сякаш безброй слънца изгряха само за вас. Помниш ли  първия път, когато устните ви се сляха и изпита еуфорията на хиляди опияти? Помниш ли как всеки неин жест, те караше да разцъфнеш...? Не, това не беше филмова лента, нито откъсната страница от роман, беше мечта, напълно реална и жива...

Пролетта си отиде, открадна със себе си наивните погледи и плахи жестове. Лято е, горещо и жарко. Вятърът разпилява косите и, колко е красива твоята малка русалка, събрала в едно сърце и една усмивка света ти, всяка нужда и копнеж. Лежите заедно на пясъка под звездното небе, вълните тихичко целуват брега, потънал в тишина... аромат на море, тя ухае на лято и всяка звезда е с нейното име, ти ги кръсти така, помниш, нали? Лято... лято... Тя тича с боси нозе, а ти я следваш, без да се замисляш, както слепец следва водача си... да, ти беше сляп без нея и тя без теб, сега си просто заслепен.

И лятото полека се изниза, като пясък от дланта на дете, и хлад повя.  Тя е тук, но вече  е различно - погледът й носи тягост, усмивката -спомен за преди. Не можеш да се върнеш, морето е застинало в онзи миг, когато сърцето престана да бие  и ти я видя като обикновено момиче, не като сбъднат див копнеж. Ти още я обичаш, обичаш нежността й и закачливия смях, обичаш я, но не като преди.

Листата падат по паважа, последно сбогом с пръстта и после тишина. Вървите с нея пак по онзи булевард, небето ви се муси и всеки бърза за дома, за да се скрие от дъжда. И тихи капчици се стича... кап-кап-кап. Тя мокра е до кости, от тебе стича се вода. Целувка кратка и блесва лъч от светлина...

Навън отдавна зимата живее, но тя е също тук, зад твоята усмивка и топлия ти глас. И всичко е една преструвка, излишна вежливост, подправена страст. Устните й са студени, измръзнали от безразличие. Навън се стели пухкав сняг и колко по-красиво е от пролетта, но ти не можеш да го видиш, за теб е само празнота. Слепецът вече е прогледнал, хлапакът - помъдрял, не е ли обратното всъщност...?Забравил си да я обичаш не по навик, не просто така, а заради нейното сърце и усмивка, сбрали някога твоят мъничък свят. Ще я прегърнеш, колко пъти си го правил; ще я целунеш, за да върнеш пролетта и онзи миг, в който я зърна и разбра, че е точно момичето за теб, но времето е безпощадно...

И минаха лета и зимни бури, сега си старец с прошарени коси и бръчки -белезите на един живот. Нея я няма, отне ти я живота, отне ти я смъртта и чак сега разбра - по-сам не си живял. Очи затваряш, последен дъх... Небето се усмихва, лазурни лъчи и вкус на сол по устните, море и пясък, ти пак си жив, отново жив, по-жив в смъртта. И този път ще бъде истинско, докрай... Ще събирате заедно изпадали листа, затихнали по морния и прашен път, за да им вдъхнете дихание, ще оставате стъпки в снега... Заедно, дори и в смъртта...